„С ВАС СМЕ!“ – ПОЛИТИЧЕСКИ ЦИНИЗЪМ ПРЕД СЪДА: КОГАТО ЗАКОНЪТ ПОЧУКА НА ВРАТАТА, ЕЛЕКТОРАТЪТ ИЗЛИЗА С ПЛАКАТИ (ВИДЕО И СНИМКИ)
От Калин Стоянов до кметовете на Сунгурларе и Белица: поредният спектакъл, в който обвиняемите са герои, прокуратурата е злодей, а съдът трябва да слуша публиката.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
Десетки симпатизанти на ДПС се събраха пред съда с плакати „С вас сме!“ в подкрепа на задържаните кметове на Сунгурларе и Белица, срещу които са повдигнати обвинения, свързани с търговия с влияние и обществени поръчки. На сцената се появи и Калин Стоянов, който поведе демонстрантите пред входа на Апелативната прокуратура и произнесе реч за диктатурата, репресиите и страшната перспектива днес да си ти, а утре да бъде някой друг.
Трогателно. Почти сълзотворно. Само оркестърът липсваше, за да превърне институционалната драма в политическа оперета с хор на възмутените и солист, който внезапно е открил колко опасна може да бъде държавната машина.
Само че в тази постановка има един дребен, досаден детайл: правосъдието не е състезание по популярност, а задържането не се отменя с аплодисменти.
Калин Стоянов откри диктатурата. Някога беше от другата страна на барикадата.
Калин Стоянов не е случаен минувач, попаднал по погрешка на протест. Преди да стане част от политическия лагер на Делян Пеевски, той заемаше ръководна позиция в системата на МВР. Тоест познава институционалната кухня не от менюто, а от професионалната си биография.
Затова речите му за полицейските и прокурорските действия заслужават особено внимание. Когато човек с подобен опит започне да представя наказателното производство като някаква произволна акция на всемогъщи сатрапи, възниква напълно логичен въпрос: забравил ли е как работи системата, или просто днес политическата му позиция изисква да я описва по друг начин?
В политиката паметта често е удивително гъвкава. Когато си на власт, институциите са гарант за реда. Когато твои политически съюзници се окажат обект на разследване, същите институции внезапно заприличват на декор от антиутопия.
Вчера си обяснявал колко е важно да се спазва законът. Днес говориш за диктатура. Утре, ако политическият вятър смени посоката, вероятно ще откриеш и ползите от институционалната независимост. Всичко зависи от това кой държи микрофона и от коя страна на полицейската лента се намира.
Но има една разлика между политическата реторика и правото: първата може да се променя според конюнктурата, второто би трябвало да важи еднакво за всички.
„Утре може да сте вие!“ Да, и затова има правила, а не плакати.
Аргументът, че днес задържаните са едни, а утре може да бъде всеки друг, звучи драматично. И действително съдържа рационално ядро: злоупотребата с власт е опасна за всеки гражданин.
Само че от тази констатация не следва, че конкретните задържани трябва да бъдат освободени.
Напротив. Ако утре някой друг може да стане обект на незаконно преследване, решението не е да превърнем наказателния процес в конкурс по симпатии. Решението е да изискваме законни основания за всяко задържане, мотивирани съдебни актове, реален съдебен контрол и защита на правата на всеки обвиняем.
Не лозунгът „С вас сме!“ е правна гаранция. Не политическата биография е доказателство за невинност. И не броят на хората пред съда е критерий за това дали една мярка за неотклонение е обоснована.
Ако утре някой от протестиращите се окаже обект на разследване, той също трябва да има право на справедлив процес. Но това право не означава автоматично освобождаване, както и обвинението не означава автоматично вина.
Правовата държава не е длъжна да харесва обвиняемите. Длъжна е да спазва закона спрямо тях.
Съдът не е длъжен да се съобразява с хор от политически оплаквачи.
От публичните изяви на Калин Стоянов остава впечатлението, че самият факт на задържането е представен като доказателство за некомпетентност или произвол от страна на институциите.
Тук е мястото за малко юридическа хигиена.
Прокуратурата представя доказателства и аргументи. Съдът преценява дали са налице законовите предпоставки за исканата мярка за неотклонение. Защитата оспорва доводите, представя свои аргументи и използва предвидените в закона средства за защита. Това е механизмът. Не особено театрален, но за сметка на това създаден именно за да не зависи свободата на човека от политическите настроения на деня.
При това трябва да се направи едно важно уточнение: съдът не решава дали някой е виновен само защото го оставя в ареста. Мярката за неотклонение има различна цел от окончателната присъда. При преценката ѝ се разглеждат законовите предпоставки, включително обоснованото предположение за съпричастност към престъпление и конкретните рискове, които законът изисква да бъдат установени.
Следователно нито задържането доказва вина, нито освобождаването доказва невинност. А твърдението, че никой не може да бъде задържан без причина, също не бива да се превръща в догма: действията на разследващите органи подлежат на проверка, а законността на ограничаването на свободата трябва да бъде обоснована.
Но ако прокуратурата е представила достатъчно аргументи и съдът е установил необходимите предпоставки, политическият протест не е основание за отмяна на съдебния акт.
Съдебната зала не е читалищен салон, в който публиката гласува дали подсъдимият ѝ е симпатичен. А съдията не е длъжен да прекрати заседанието, защото отвън някой е организирал хорова формация с политическа принадлежност.
„Те са свестни хора!“ Това ли е новият доказателствен стандарт?
Ето я голямата обществена загадка: десетки хора излизат да защитават задържани кметове, защото били добри, свестни и достойни хора.
Възможно е. Хората имат семейства, приятели, професионални качества, добри дела и обществен авторитет. Никой не е длъжен да изтрие човешкото отношение към някого само защото срещу него има обвинение.
Но наказателното право не работи с препоръчителни писма от квартала.
Ако добрият характер беше достатъчен, за да обезсили всяко подозрение, съдилищата щяха да затворят архивите и да отворят щанд за анкети. Всеки обвиняем щеше да представя подписка от приятели, снимка от благотворителна акция и удостоверение, че поздравява съседите си по празниците. След това съдията щеше да пита публиката дали човекът е симпатичен, да преброява ръцете и да обявява решението.
Абсурдно? Разбира се. Но точно толкова абсурдно е общественото одобрение да се представя като аргумент, който сам по себе си решава въпроса за задържането.
Добрият човек може да бъде обвинен несправедливо. И човек с безупречна публична фасада може да бъде обект на основателно разследване. Разликата се установява с доказателства, а не с хор от свидетели на неговата обществена популярност.
Затова протестиращите имат право да изразяват подкрепа. Но нямат право да очакват, че подкрепата им автоматично ще се превърне в юридически аргумент.
Кметският пост не е индулгенция с общински печат.
Има и още един неудобен въпрос. Какво точно означава общественото доверие към един кмет, когато срещу него се води разследване за предполагаеми престъпления, свързани с влияние или обществени поръчки?
Кметът не е просто човек, когото жителите познават по име. Той е носител на публична власт, управлява бюджет, участва в решения, засягащи общността, и носи отговорност за начина, по който се упражняват предоставените му правомощия.
Затова при подобни обвинения общественият интерес е особено висок. Ако има съмнения за злоупотреба с влияние или нарушения около обществени поръчки, обществото има право да очаква задълбочено, независимо и прозрачно разследване.
Това не означава, че двамата кметове са виновни. Такава констатация може да бъде направена само по надлежния ред. Означава обаче, че длъжността им не може да служи като щит срещу проверка.
Общинският кабинет не е крепост с дипломатически имунитет. Кметската лента не е амулет срещу наказателния закон. А общественото доверие не е лиценз за недосегаемост.
Ако има доказателства и законови основания за задържане, те трябва да бъдат преценени от съда. Ако няма, задържането не бива да продължава само защото прокуратурата настоява. Точно в това се състои съдебният контрол, колкото и неудобен да е той за политическите централи.
Етническият мир не е разменна монета.
Особено тревожен е описаният случай с кмета на Белица, който според изложената информация при разглеждането на първата мярка за неотклонение е заявил пред журналисти, че се играе с етническия мир и че са възможни етнически проблеми и сблъсъци.
Тук политическият театър вече навлиза в опасна територия.
Етническият мир е обществена ценност, която трябва да бъде пазена от всички. Той не е декор, който се изнася на сцената при всяко неудобно разследване. Не е и инструмент за натиск върху съд, прокуратура или разследващи органи.
Ако някой разполага с доказателства за дискриминационно преследване, политическа намеса или незаконни действия, той трябва да ги представи пред компетентните институции и да търси правна защита. Това е сериозен път, който заслужава сериозно отношение.
Но ако етническото напрежение се използва като аргумент, че определено лице трябва да бъде освободено независимо от доказателствата и законовите критерии, тогава се подменя самата логика на правосъдието.
Законът трябва да защитава еднакво всички граждани, независимо от етническия им произход, политическите им симпатии и принадлежността им към дадена общност. Никой не бива да бъде преследван заради произхода си. Но никой не бива и да получава привилегия пред закона заради риска политически представители да превърнат случая му в етнически конфликт.
Да се пази мирът е отговорност. Да се размахва заплахата от сблъсъци в разгара на наказателно производство е нещо съвсем различно.
Политическата солидарност не е съдебна експертиза.
ДПС има право да защитава своите представители и симпатизанти. Калин Стоянов има право да критикува институциите. Протестиращите имат право да изразяват несъгласие. Всичко това е част от демократичния живот.
Но никой от тях не получава допълнителни юридически правомощия само защото разполага с партийна трибуна, микрофон или група от съмишленици.
В подобни случаи политическата защита често следва един и същ сценарий: арестът се представя като репресия, обвинението като политическа поръчка, задържането като доказателство за диктатура, а искането за освобождаване като възстановяване на справедливостта.
Само че подобен разказ пропуска най-важната част: доказателствата, мотивите на съда и конкретните основания за мярката.
Без тях остава политическа версия на събитията. Тя може да бъде шумна, емоционална и добре режисирана, но шумът не я прави доказана.
А когато защитниците на даден политически лагер започнат да обясняват, че съдебното решение е неправилно, преди обществото да е видяло достатъчно факти, те не помагат на правосъдието. Те просто се опитват да наложат собствена присъда над институцията.
Съдът трябва да бъде критикуван, когато има основания. Прокуратурата трябва да бъде проверявана, когато има съмнения за злоупотреби. Полицията трябва да носи отговорност за незаконни действия. Но критиката трябва да стъпва върху факти, а не върху партийна лоялност.
Защо задържаните не бива да бъдат освобождавани само под натиска на протеста?
Тук отговорът е прост: защото протестът не е законово основание нито за задържане, нито за освобождаване.
Ако съдът е установил необходимите предпоставки за съответната мярка, тя може да бъде поддържана само докато тези предпоставки продължават да съществуват. Ако те отпаднат, ако се появят нови обстоятелства или ако съдът прецени, че по-лека мярка е достатъчна, решението трябва да бъде променено по законовия ред.
Следователно няма сериозен аргумент за тезата, че двамата кметове трябва непременно да останат в ареста независимо от развитието на делото. Но няма и сериозен аргумент да бъдат освободени само защото десетки техни съмишленици са се събрали с плакати.
Именно тук минава границата между правосъдие и политически натиск.
При преценката за задържане трябва да се разглеждат конкретните обстоятелства, сред които рискът от укриване, възможността за извършване на друго престъпление и, когато законът го изисква, опасността от въздействие върху свидетели или възпрепятстване на разследването. Тези рискове не могат да се приемат за даденост. Те трябва да бъдат обосновани.
Ако обвиненията са свързани с обществени поръчки и предполагаемо влияние, разследващите трябва да установят какви са фактите, какви доказателства съществуват и дали има реални рискове, които оправдават задържането. Самото естество на обвинението не е достатъчно, за да се обяви човек за опасен.
Но ако такива рискове са надлежно установени, политическата подкрепа не ги заличава с магическа пръчка.
Това е причината мярката да се решава от съд, а не от партийна централа.
Какво още можеше да измисли политическият пиар?
Остава въпросът дали в арсенала на политическата защита вече са изчерпани обичайните клишета.
„Няма доказателства!“ Добре, това е въпрос, по който съдът трябва да се произнесе въз основа на представените материали.
„Това е политическа репресия!“ Възможно твърдение, което изисква конкретни факти, а не просто възмутен тон.
„Те са свестни хора!“ Човешки аргумент, но не и доказателство, което само по себе си решава въпроса за мярката.
„Утре може да бъдете вие!“ Напълно вярно. Именно затова трябва да има независим съд и ясни правила.
„Играете си с етническия мир!“ Сериозно обвинение, което не бива да се хвърля като димка пред всяка неудобна институционална процедура.
А накрая идва и задължителното политическо предупреждение за диктатурата. В България политиците имат странната способност да откриват авторитаризма най-ясно тогава, когато институциите се занимават с хора от собствения им лагер.
Разбира се, възможно е конкретно разследване да бъде опорочено. Възможно е прокуратурата да сгреши. Възможно е съдът да постанови неправилно решение. Нито една институция не е безпогрешна.
Но ако защитата на задържаните се свежда до това, че те са наши хора, че са добри хора и че политическият ни противник е диктатор, тогава не наблюдаваме юридическа аргументация. Наблюдаваме политическа мобилизация, облечена в дрехите на правосъдието.
А тези дрехи очевидно не са по мярка на всеки.
„С вас сме!“ Добре. Но законът не е длъжен да бъде.
Плакатът „С вас сме!“ е израз на солидарност. Той е право на протестиращите и не бива да бъде осмиван като незаконен акт. Но между солидарността и съдебното решение има разстояние, което не може да бъде преодоляно с лозунги.
Калин Стоянов може да говори за диктатура. Партийни представители могат да настояват за освобождаване. Симпатизантите могат да излязат пред съда. Всички те могат да поставят въпроси за работата на институциите.
Само че нито Калин Стоянов, нито ДПС, нито протестиращите могат да решат вместо съда дали законовите предпоставки за задържане са налице.
Ако доказателствата не издържат проверката, обвинението трябва да понесе последствията. Ако няма законови основания за продължаване на задържането, мярката трябва да бъде променена. Ако има нарушения, те трябва да бъдат установени и санкционирани.
Но ако съдът е установил необходимите основания за задържане, той не бива да отстъпва пред политически натиск само защото отвън се е събрала тълпа със съчувствени послания.
Иначе утре няма да имаме правосъдие, а кастинг за обществено одобрение. Днес ще освобождаваме кметове, защото били свестни хора. Утре ще прекратяваме разследвания, защото обвиняемият е популярен. Вдругиден ще отменяме присъди, защото някой е организирал достатъчно внушителна демонстрация.
Тогава съдебната палата спокойно може да бъде преустроена в театър, а съдебните заседания да започват с въпроса: „Колко души са дошли да защитават обвиняемия?“
Само че демокрацията не е публика, която освирква неудобния съдия. А правовата държава не е партийна собственост, която се активира само когато законът почука на правилната врата.
„С вас сме!“ е политически лозунг. „Над закона няма никого!“ трябва да бъде принцип. И ако някой ден този принцип започне да важи само за политическите противници, тогава вече ще имаме истински проблем.
Дотогава плакатите могат да останат отвън. В съдебната зала трябва да говорят доказателствата.
