БОЙКО БОРИСОВ ОТКРИ СЕЗОНА НА ПОЛИТИЧЕСКИЯ ЦИРК! ДЖИПКО БИБИТКОВ КРИТИКУВА С КЪСА ПАМЕТ И АМБИЦИИ ЗА НОВО ЗАВРЪЩАНЕ
Когато бившият премиер започне да раздава оценки за горивата, пътищата и сигурността, човек неволно се пита дали гледа политически брифинг, или повторение на стар сериал, в който главният герой упорито отказва да си спомни предишните сезони.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
Бойко Борисов отново събра електората си, за да разясни на народа как се управлява държава, как се решават кризи и как се намират виновните за проблемите, натрупани през годините. В ролята на политически мъдрец, експерт по всичко и последна инстанция на държавническата истина, лидерът на ГЕРБ направи поредната демонстрация на забележителната способност да критикува настоящето, без особено да се застоява в миналото.
А миналото, за негово неудобство, има една отвратителна особеност: помни.
Особено когато става дума за човек, управлявал България в продължение на години и оставил след себе си достатъчно политически обещания, инфраструктурни въпроси и обществени скандали, за да се напише многотомна енциклопедия. С илюстрации, приложения и отделна глава за изчезналата политическа отговорност.
ГОРИВАТА: КОГАТО СВЕТОВНАТА КРИЗА СЕ СРЕЩНЕ С БОЙКОВАТА ПАМЕТ
Борисов започна с горивата. Разказа как по негово време кризите били повече от една, включително пандемията от COVID-19, но такова драстично поскъпване нямало. Подчерта и че снабдяването на Европа с горива не зависело от Ормузкия проток, а после подхвърли, че при достатъчно желание правителството можело да свали цените с поне 20 евроцента.
Тук започва интересната част.
Световните енергийни пазари са сложна система от доставки, геополитика, данъци, акцизи, рафинерии, търговски маржове и борсови цени. Но в българската политическа лаборатория всичко това често се свежда до една проста формула: ако ГЕРБ е на власт, кризата е международна; ако ГЕРБ е в опозиция, кризата е доказателство за некадърност на управляващите.
Когато властта е в чужди ръце, пазарът е виновен. Когато властта е в неговите, Борисов очевидно очакваше световната икономика да проявява повече уважение към българския премиер.
Двайсет евроцента надолу! Изречени с увереността на човек, който току-що е открил скрития бутон на икономиката. Остава само да го натисне някой с достатъчно политическа воля. За предпочитане от ГЕРБ, защото в противен случай бутонът, както обикновено, е повреден.
Разбира се, реалните възможности за намаляване на цените зависят от конкретните данъчни, регулаторни и пазарни механизми. Не е достатъчно политикът да посочи желаната сума и да я обяви за постижима. Трябва да покаже механизма, цената за бюджета и кой ще плати сметката.
Но подробностите са досадна работа. Те развалят хубавата пресконференция.
И тук дойде репликата за журналистите. Борисов ги попита защо не се смеят и не се забавляват.
Защо ли?
Може би защото поскъпването на горивата не е стендъп комедия за хората, които пълнят резервоарите си с пари, предназначени за храна, сметки и лекарства. Може би защото гражданите не са публика, събрана да аплодира политическото остроумие на поредния лидер. А може би защото журналистиката не е длъжна да се смее по команда, дори когато комикът има самочувствието на държавен спасител.
Когато политикът пита защо никой не се смее, понякога е полезно да погледне собствените си шеги.
Особено ако публиката отдавна плаща билета.
ПЪТИЩАТА: МИЛИАРДИТЕ МИНАХА, А АСФАЛТЪТ ОСТАНА ЗА РЕМОНТ
След горивата Борисов се насочи към пътищата. Те били в окаяно състояние, а правителството не правело нищо, за да ги оправи. От София до Бургас се пътувало бавно, но сигурно.
Това е чудесна формулировка. Особено ако човек забрави, че ГЕРБ управляваше държавата години наред и превърна строителството на пътища в един от основните си политически аргументи.
Асфалтът беше повече от инфраструктура. Той беше идеология, предизборен плакат, доказателство за държавническа мощ и универсален отговор на почти всеки въпрос. Понякога човек оставаше с впечатлението, че ако на България ѝ липсва нещо, то непременно е още една отсечка, още една лента и още една церемония с ножица.
Само че пътят не е лента за прерязване пред камерите. Той е съоръжение, което трябва да издържи на времето, трафика, климатичните условия и нормалното човешко ползване. Не е достатъчно да го построиш. Трябва да го построиш качествено, да го поддържаш и да гарантираш, че публичните средства са изразходвани ефективно.
Именно тук възниква въпросът, който Борисов удобно оставя встрани: какво е качеството на построеното и ремонтираното през годините на неговото управление? Как са упражнявани контролът и надзорът? Как са проверявани изпълнителите? Каква е била ефективността на изразходваните милиарди? И кой носи политическата отговорност, когато инфраструктурата се амортизира, преди обществото да е получило очакваната възвръщаемост?
Тези въпроси не получават отговор с репликата, че от София до Бургас се пътува бавно.
Борисов говори за пътищата така, сякаш е наследил държавата вчера, а не е участвал в управлението ѝ през значителна част от последните две десетилетия.
Това вече не е политическа амнезия. Това е цяла школа по селективно припомняне.
Когато има лента за рязане, заслугата е лична. Когато има дупка, отговорността е колективна, наследена или изобщо не съществува. Ако магистралата е готова, тя е доказателство за историческо величие. Ако се нуждае от ремонт, вероятно е станала жертва на неблагоприятни обстоятелства.
Ако тази логика се приложи към семейния бюджет, човек би могъл да изхарчи всичките си пари, да остави покрива да тече и после да обвини следващия обитател, че къщата се руши. В политиката обаче подобна техника има едно предимство: винаги можеш да свикаш пресконференция, за да обясниш колко зле са се справили другите с последствията.
И отново въпросът към журналистите: забавляват ли се?
При подобен политически театър човек действително може да се усмихне. Но това ще е усмивката на данъкоплатеца, който гледа как сметката му се сервира за трети път, а сервитьорът настоява, че ресторантът е открит едва вчера.
МИГРАНТИТЕ: КОГАТО ИСТОРИЯТА Е НЕУДОБНА, НАЙ-ДОБРЕ ДА НЕ Я СПОМЕНАВАМЕ
Следващата тема беше сигурността. Борисов напомни за нападението над хора в центъра на София, извършено от мигранти според представеното описание на случая, и заяви, че при ГЕРБ подобни неща не е имало и не можело да има. Проблемите трябвало да се решават незабавно.
Тук политическата магия достига ново равнище.
Не просто няма проблем. Не просто проблемът е преувеличен. Проблемът е невъзможен, защото по времето на ГЕРБ не можел да съществува.
Това е впечатляваща форма на управление на действителността. Вместо да се проверяват данните за престъпността, вместо да се анализират конкретните случаи, вместо да се говори за превенция, полицейско присъствие, съдебна практика и контрол върху миграционните процеси, достатъчно е политическият лидер да обяви, че при него подобно нещо не е имало.
Само че историята на миграционната криза в България не започва с последното нападение в София. През годините е имало инциденти, напрежение, престъпления и сериозни въпроси към институциите, включително по време на управленията на ГЕРБ. Конкретните случаи трябва да се проверяват по документи и надеждни източници, а не да се подбират според партийното удобство.
Никой не твърди, че всяко престъпление, извършено от чужд гражданин, е автоматично провал на една партия. Това би било също толкова нелепо, колкото и твърдението, че при дадено управление престъпленията са били невъзможни.
Но когато си бил начело на държавата, нямаш право да се държиш така, сякаш си наблюдавал проблемите през прозореца на съседния апартамент.
Сигурността не е партийна собственост. Тя е задължение на институциите. А решаването на проблемите изисква повече от възмутено изражение пред камерите и заповед всичко да стане веднага.
„Веднага“ е прекрасна дума. Особено когато не е придружена от план, срокове, бюджет, отговорни лица и механизъм за отчетност.
Лесно е да кажеш, че проблемът трябва да бъде решен незабавно. Трудното е да покажеш как ще го направиш, без да превърнеш гражданските права в удобна жертва на политическата паника.
И тук Борисов отново представя ГЕРБ като партията, при която всичко е било под контрол. Само че контролът не е заклинание, а измерим резултат. Ако претендираш, че си гарантирал сигурността, трябва да можеш да покажеш какви политики си провел, какви резултати си постигнал и какво се е променило за гражданите.
В противен случай получаваме познатата рецепта: страшен проблем, категорично изказване и политическо обещание, което звучи добре, докато никой не поиска техническите подробности.
ГЕРБ, ДПС И ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ПАТЕРИЦИ: АРХИТЕКТУРАТА НА ВЛАСТТА
Но ако искаме да разберем политическия спектакъл на Борисов, не можем да се ограничим само до горивата, асфалта и мигрантите. Трябва да си припомним и начина, по който беше организирана властта през годините.
ГЕРБ не управляваше в политически вакуум. През различните парламенти и периоди партията разчиташе на различни форми на подкрепа, договорки и парламентарни мнозинства. Отношенията с ДПС, ролята на малките партии, подкрепата по конкретни решения и зависимостите в управленската архитектура са част от политическата история, която не може да бъде изтрита с една пресконференция.
Тук е важно да бъдем точни: не всяка политическа подкрепа е формална коалиция и не всяко гласуване доказва предварителна договорка. Но когато една власт се крепи на плаващи мнозинства, взаимни услуги и непрозрачни политически компромиси, обществото има пълното право да пита кой с кого управлява, срещу какво и с каква цена.
В продължение на години българският гражданин беше принуден да наблюдава как политическата отговорност се размива между партньори, подкрепящи партии, временни съюзници и удобни парламентарни конфигурации.
Когато нещо се получава, всички са бащи на успеха. Когато нещо се проваля, детето е сираче.
Тази система на политическо прехвърляне на отговорността е сред причините доверието в институциите да бъде толкова уязвимо. А когато същите политически играчи отново излязат пред камерите с претенцията, че само те знаят как се управлява, обществото има основание да поиска отчет за предишните им решения.
Не декларация за собственото величие. Отчет.
Какво се случи с обществените поръчки? Каква беше ефективността на публичните разходи? Как се упражняваше контролът върху строителството? Какви бяха резултатите от борбата с корупцията? Какво се промени в работата на институциите? И защо толкова много от тези въпроси продължават да се връщат в публичния разговор?
Това не са капризи на опозицията. Това са въпроси на обществото към хора, които са разполагали с властта да вземат решения.
Ако ГЕРБ иска да бъде оценявана като партията, която е изградила съвременна България, трябва да приеме и другата страна на оценката: отговорността за грешките, пропуските и решенията, чиито последствия гражданите продължават да усещат.
Не може да искаш историческите заслуги да бъдат записани с главни букви, а историческите провали да се изписват с невидимо мастило.
„НИЕ ПОСТРОИХМЕ БЪЛГАРИЯ“: ПОЛИТИЧЕСКАТА ПРЕТЕНЦИЯ ЗА СОБСТВЕНОСТ ВЪРХУ ДЪРЖАВАТА
В основата на тази реторика стои едно много удобно внушение: ГЕРБ е партията, която строи, организира и спасява, докато всеки следващ политически опонент идва, за да руши.
Това е детинска картина на политиката, но пък има предимството да се побира върху предизборен плакат.
България не започва с ГЕРБ и няма да приключи с ГЕРБ. Държавата е изграждана от поколения граждани, работници, инженери, лекари, учители, предприемачи, учени и държавни служители. Техният труд не може да бъде приватизиран от една партия само защото е управлявала, откривала обекти и е държала ножицата пред телевизионните камери.
Пътищата не са личен подарък на Борисов към народа. Те са публична инфраструктура, финансирана чрез обществени средства, европейски програми и други източници. Болниците, училищата, железниците и административните системи също не са партийна собственост.
Правителствата имат задължение да управляват тези ресурси в интерес на обществото. Това е работата им, а не благотворителен жест.
Политикът, който представя всяка обществена инвестиция като лична заслуга, се държи като управител на чужд имот, който е решил да си сложи собственото име на входната врата.
А когато друг дойде на власт, започва да крещи, че му разрушават къщата.
Само че България не е бащиния. Нито на Борисов, нито на Радев, нито на която и да е партия.
И ако новото управление не се справя, то трябва да бъде критикувано с факти. Ако се справя, резултатите трябва да бъдат признати. Но никой няма право да превръща държавата в личен политически бранд и после да изисква от гражданите вечна благодарност за собствените им данъци.
РАДЕВ КАТО УДОБЕН ВИНОВНИК
В тази картина премиерът Румен Радев и правителството, свързвано с него, са представени като хора, които нямат решение за нищо, докато ГЕРБ разполага с готов отговор за всичко.
Това е класическа опозиционна конструкция. Настоящето е провал, миналото е златен век, а бъдещето ще бъде прекрасно, стига отново да се върнем към онези, които вече са имали възможност да управляват.
Само че политическата памет не трябва да се изключва според сезона.
Ако едно правителство не се справя с горивата, трябва да се покаже какви мерки е пропуснало. Ако пътищата са в лошо състояние, трябва да се посочат конкретните отсечки, договори, ремонти и отговорни институции. Ако има провали в сигурността, трябва да се установи какво не е сработило и кой носи отговорност.
Но ако критиката идва от политическа сила, управлявала години наред, съвсем естествено е да бъде зададен и вторият въпрос: какво направихте вие, когато имахте властта?
Не е достатъчно да посочиш теча, ако дълго си бил отговорен за покрива. Не е достатъчно да се възмущаваш от дупките, ако години наред си управлявал строителството и поддръжката. Не е достатъчно да обещаваш сигурност, ако очакваш обществото да забрави всички предишни проблеми.
Това не означава, че настоящото управление е невинно. Означава, че отговорността не е еднократна политическа услуга, която се отменя с напускането на кабинета.
И ако Радев и неговите министри имат слабости, нека бъдат разобличени. Но с документи, сравнения, числа и проверими факти, а не с митологията, че предишните управляващи са притежавали някаква свръхестествена способност да решават всичко.
ЗАЩО ЖУРНАЛИСТИТЕ НЕ СЕ СМЕЯТ?
Въпросът на Борисов към журналистите заслужава отделно внимание, защото разкрива нещо повече от моментна раздразнителност.
Политикът, който очаква смях, всъщност очаква определена реакция от публиката. Но журналистът не е публика на политически спектакъл. Неговата работа е да пита, да проверява, да сравнява и да не позволява на властта да подменя фактите с добре репетирани реплики.
Когато един политик говори за кризите, журналистът трябва да пита за мерките. Когато говори за пътищата, трябва да пита за договорите, качеството и контрола. Когато говори за сигурността, трябва да пита за статистиката, превенцията и резултатите.
А когато бивш премиер представя собственото си управление като период, в който проблемите едва ли не са били забранени със законите на физиката, журналистът трябва да отвори архива.
Архивът е неприятно място за политиците с къса памет. Там няма аплодисменти, няма удобни мнозинства и няма кой да ти подаде реплика. Има дати, решения, обещания и документи, които отказват да се съобразяват с настоящата партийна линия.
Ето защо журналистическата усмивка не е задължителна. Тя може да бъде заменена с неудобен въпрос.
Понякога това е далеч по-смешно.
БОРИСОВ И ПОЛИТИЧЕСКИЯТ ЦИРК НА ВЕЧНОТО ЗАВРЪЩАНЕ
В крайна сметка Борисов отново се опитва да наложи добре познатата формула: ГЕРБ знае, ГЕРБ може, ГЕРБ е строил, ГЕРБ е решавал. Всички останали са временни обитатели на властта, които само развалят онова, което той е оставил.
Това е политическа стратегия, основана върху контраста между героичното минало и катастрофалното настояще. Тя обаче има един сериозен проблем: миналото не е митологичен разказ, а период, който може да бъде проверен.
Може да се проверят обществените поръчки. Може да се сравнят обещанията с резултатите. Може да се проследят разходите за инфраструктура. Може да се анализират управленските решения, коалиционните зависимости и работата на институциите. Може да се установи кои проекти са били успешни, кои са се забавили и къде са възникнали проблеми.
И когато тази проверка бъде направена, едва тогава има смисъл да се говори за заслуги.
Не е достатъчно да си управлявал дълго. Трябва да покажеш какво е останало след теб и в какво състояние.
Не е достатъчно да си открил магистрала. Трябва да покажеш как тя се поддържа.
Не е достатъчно да си обещал по-ниски цени. Трябва да покажеш как ще ги постигнеш.
Не е достатъчно да си заявил, че при теб е имало сигурност. Трябва да покажеш какви са резултатите и какво казват данните.
И най-вече: не е достатъчно да се смееш на другите, когато обществото има основания да пита за твоето собствено управление.
Българската политика отдавна страда от един особен синдром: всеки следващ управляващ наследява проблемите, но никой не наследява отговорността за тях.
Борисов очевидно иска да бъде запомнен като строителя, спасителя и човека с готовото решение. Само че в държавата има и други професии, освен откриването на обекти и раздаването на оценки. Една от тях е отчетността.
А отчетността не се впечатлява от самочувствие. Не се подчинява на партийни лозунги. Не се смее по команда.
Тя просто пита.
Колко струваше? Кой реши? Кой изпълни? Кой контролира? Какъв е резултатът? И защо, след толкова години обещания, същите проблеми продължават да се връщат?
Това са въпросите, които политическият спектакъл се опитва да заглуши с шум, възмущение и демонстративна увереност.
Но България не се нуждае от още един месия с каска за строителна площадка и микрофон за пресконференции. Нуждае се от институции, които работят, от публични разходи, които могат да бъдат проследени, от инфраструктура, която издържа проверката на времето, и от политици, които не бъркат властта с право на историческа индулгенция.
Борисов може да критикува Радев. Има право да го прави. Но когато критикуваш наследника си, след като си управлявал години наред, не можеш да се държиш като случаен минувач, спрял да коментира чужда катастрофа.
Ти също си бил зад волана.
И ако днес пътят е осеян с дупки, обществото има право да попита не само кой кара сега, но и кой е строил, кой е ремонтирал, кой е плащал и кой е трябвало да следи за качеството.
Защото държавата не е магистрала, която започва от едно партийно управление и свършва при следващото. Тя е общ път, по който всички плащаме, но някои политици упорито настояват да бъдат признати за единствени собственици на асфалта.
И след всичко това Борисов отново пита журналистите дали се забавляват.
Не, господин Борисов. Не особено.
Защото когато една и съща политическа трупа десетилетия наред сменя декора, разменя ролите и обявява всяко свое завръщане за историческо спасение, представлението престава да бъде комедия.
Превръща се в сметка.
А сметката, за разлика от политическите обещания, винаги идва за плащане.
И този път публиката не е длъжна да ръкопляска. Тя има право да поиска отчет.
