Две държави, два свята: България опустя пред урните, Сърбия се нареди на опашка за промяна

Докато българските избирателни секции посрещат повече тишина, отколкото гласоподаватели, в съседна Сърбия гражданите се редят на опашки още преди отварянето на урните. Две балкански държави, две коренно различни картини на демокрацията. В едната хората изглеждат уморени от политическия спектакъл, в другата са решени да се опитат да пренапишат сценария.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

България гласува с безразличие, Сърбия с гняв и надежда

Балканите отново демонстрират, че географската близост невинаги означава сходно обществено поведение. Докато в България президентският вот започва при тревожно ниска избирателна активност, в Сърбия парламентарните избори предизвикват огромен граждански интерес.

У нас коридорите на училищата, превърнати в избирателни секции, изглеждат необичайно пусти. В Сърбия пред изборните помещения се извиват опашки. Българинът сякаш е изгубил надежда, че бюлетината може да промени нещо. Сърбинът, напротив, изглежда решен да провери дали властта може да бъде сменена не само на улицата, но и чрез изборната урна.

Според социологическите наблюдения активността в България е чувствително по-ниска в сравнение с предишни избори.

„В сравнение с предишни избори това означава наистина чувствително по-ниска активност към този момент, особено в сравнение с изборите, които имахме през април, но и в сравнение с първия тур на последните президентски избори през 2021 г. интересът е по-нисък“, коментира Геновева Петрова от „Алфа Рисърч“.

Още по-показателно е свидетелството на член на секционна избирателна комисия в Кърджали:

„За първи път е толкова пусто и празно в коридора. Може би на хората им дойде до гуша от избори, а може би се възползват от допълнителния час след смяната на времето.“

Зад тази на пръв поглед битова констатация се крие далеч по-сериозен проблем. Когато гражданите престанат да вярват, че изборите имат значение, демокрацията постепенно се превръща в процедура без обществена енергия.

Сърбия: когато улицата поиска думата и пред изборните урни

В съседна Сърбия политическата атмосфера е наелектризирана.

Още в ранните сутрешни часове избиратели започват да се събират пред секциите в Белград и други градове. Високият интерес към гласуването идва след продължителни антиправителствени протести, които превърнаха страната в арена на тежък сблъсък между управляващите и значителна част от обществото.

В центъра на политическото противопоставяне стои Александър Вучич, дългогодишният водещ фактор в сръбската политика.

Според представената информация през септември той е подал оставка като президент, за да оглави листата на Сръбската прогресивна партия и да се кандидатира за министър-председател.

Срещу управляващия политически модел се изправя и листата „Студентите побеждават“, родена от протестната енергия на младите хора и гражданското недоволство.

Това вече не е просто спор между партийни централи. Това е сблъсък между установената власт и онези, които смятат, че държавата е превърната в затворена система за политическо влияние, зависимости и безнаказаност.

Шестнадесет жертви и въпросът за цената на корупцията

Символ на общественото недоволство в Сърбия се превърна трагедията на железопътната гара в Нови Сад през ноември 2024 година.

При срутването на бетонна козирка загинаха 16 души.

Трагедията предизвика масови протести и остри въпроси за качеството на строителството, контрола върху обществените проекти, институционалната отговорност и предполагаемите корупционни зависимости.

За протестиращите случилото се надхвърли рамките на един строителен инцидент. То се превърна в символ на държава, в която съмненията за корупция и политическа безотговорност могат да имат смъртоносни последици.

Шестнадесет човешки живота се превърнаха в болезнено напомняне, че зад всяко съмнение за злоупотреба с обществени средства могат да стоят не просто финансови щети, а човешки съдби.

Именно тази трагедия даде допълнителна сила на студентското движение и на исканията за прозрачност, справедливост и институционална отговорност.

Българският парадокс: всички недоволстват, малцина гласуват

На този фон българската политическа действителност изглежда почти абсурдна.

Обществото непрекъснато критикува политиците, партиите, корупцията, икономическото положение и липсата на справедливост. Недоволството е постоянен спътник на публичния живот.

Но когато дойде моментът това недоволство да бъде превърнато в политическо действие, значителна част от гражданите предпочитат да останат вкъщи.

Получава се странен демократичен парадокс: властта е обект на всекидневно обществено възмущение, но изборният процес не успява да мобилизира достатъчно хора, които да поискат промяната чрез гласуване.

Разбира се, ниската активност не означава непременно апатия. Тя може да бъде и форма на протест срещу политическата система, отказ от избор между кандидати, които не вдъхват доверие, или последица от натрупано разочарование.

Но има една неудобна истина: празната избирателна секция не отменя властта. Тя просто оставя решението в ръцете на онези, които все пак са отишли да гласуват.

Политиците могат да преживеят почти всякаква критика. Могат да издържат скандали, протести, телевизионни разобличения и безмилостни публикации.

Най-удобният за тях гражданин обаче често е онзи, който е толкова отвратен от политиката, че вече не желае да участва в нея.

Сръбската диаспора изминава стотици километри, българинът понякога не стига до съседното училище

Особено впечатляваща е активността на сръбските граждани зад граница.

Според съобщената информация някои избиратели трябва да изминат стотици, а понякога и над хиляда километра, за да достигнат до избирателните секции.

В отделни държави хората се събират още през нощта, за да упражнят правото си на глас съобразно определеното изборно време.

Този контраст заслужава сериозен обществен анализ.

Защото демокрацията не се измерва единствено с броя на партиите, кандидатите и телевизионните дебати. Тя се измерва и с убеждението на гражданите, че тяхното участие има смисъл.

В Сърбия протестната енергия очевидно се стреми да намери и изборен израз. В България политическото недоверие все по-често изглежда като оттегляне от самия процес.

Това са два различни начина обществото да реагира на разочарованието си от властта.

Единият е мобилизация. Другият е дистанциране.

Избори под международно наблюдение

Сръбските предсрочни парламентарни избори се провеждат при засилен международен интерес.

За участие са регистрирани 18 листи, като девет от тях представляват национални малцинства. Общият праг за парламентарно представителство е 3%, а за малцинствените листи действат специални облекчени правила.

Вотът се наблюдава от международни мисии, включително представители на ОССЕ, Парламентарната асамблея на Съвета на Европа и Европейския парламент.

Тяхното присъствие е особено важно на фона на политическото напрежение, взаимните обвинения и обществените съмнения относно функционирането на институциите.

Високата активност сама по себе си не гарантира честни избори, както и масовите опашки не доказват предварително победа на опозицията.

Но те показват нещо съществено: голяма част от сръбското общество възприема изборите като събитие, от което може да зависи бъдещето на страната.

Най-опасната криза не е политическата, а кризата на доверието

Съпоставката между България и Сърбия поставя един далеч по-важен въпрос от това кой ще спечели изборите.

Какво се случва с една демокрация, когато гражданите престанат да вярват в способността ѝ да произвежда промяна?

В Сърбия политическата конфронтация мобилизира избирателите. В България поредицата от политически разочарования изглежда задълбочава отчуждението.

И тук се крие голямото предупреждение към българската политическа класа.

Гражданското търпение не е безкрайно, но и гражданското безразличие не е безобидно. То може да се окаже най-благоприятната среда за възпроизвеждане на същите политически модели, срещу които обществото иначе протестира.

Защото демокрацията не загива само когато някой отнеме правото на глас.

Тя започва да боледува тежко и когато хората доброволно се откажат да го упражняват.

Днес контрастът е безпощаден: в Сърбия гражданите чакат пред урните, защото искат да променят властта. В България мнозина не отиват до урните, защото вече не вярват, че властта може да бъде променена.

И ако тази тенденция се задълбочи, най-големият победител на българските избори няма да бъде конкретен кандидат или партия.

Ще бъде политическото статукво, което умее да оцелява дори когато обществото е престанало да му вярва.