ОСТАВКИ НЕЗАБАВНО! МИХАЕЛА ДОЦОВА И АЛЕКСАНДЪР НЕЙЧЕВ НЯМАТ МОРАЛНОТО ПРАВО ДА СЕ КРИЯТ ЗАД ВЛАСТТА, А РУМЕН РАДЕВ НЯМА ПРАВО ДА СИ ИЗМИВА РЪЦЕТЕ С ЧУЖДИ ГРЕШКИ! (ВИДЕО)

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

Има моменти, в които политическата наглост престава да бъде просто неприятна черта на характера и се превръща в диагноза на цялото управление. Моменти, в които маските падат, фасадата се пропуква и зад гръмките обещания за промяна лъсва старата, вмирисана същност на българската власт: самодоволство, безнаказаност, презрение към журналистите и патологично убеждение, че държавата е лична собственост на онези, които временно са се настанили в кабинетите ѝ.

Случаят със Соня Колтуклиева, описан в публичния разказ за инцидента, е точно такъв момент. Ако обстоятелствата са такива, каквито са представени, тук не става дума за поредната политическа разправия, за нечие наранено самолюбие или за недоразумение между охрана и журналист. Става дума за нещо много по-сериозно: за отношението на властта към правото на журналиста да задава въпроси, да търси отговорност и да не се кланя на никого само защото зад него стоят пост, служебен автомобил и охранители.

А когато един журналист се озове на тротоара след сблъсък с човек от охраната на властимащ, въпросите вече не са просто неудобни. Те са задължителни.

И точно тогава започва истинският изпит за морала на управляващите.

МИХАЕЛА ДОЦОВА: ПРЕДСЕДАТЕЛ НА ПАРЛАМЕНТА ИЛИ ПЪТНИК В ЛИМУЗИНА, КОЙТО НЕ ЖЕЛАЕ ДА ВИЖДА?

Председателят на Народното събрание не е декоративна фигура, поставена начело на институцията, за да придава представителен вид на властта. Не е и поредният привилегирован пътник, за когото общественият скандал е просто досадна пречка по маршрута към следващото официално събитие.

Тази длъжност носи отговорност. Символизира парламентаризма, институционалното достойнство и уважението към гражданите. А свободата на словото е сред основите, без които парламентарната демокрация се превръща в театрална декорация с герб на стената.

Михаела Доцова е била свидетел на случилото се със Соня Колтуклиева, обществото има пълното право да пита: какво направи председателят на Народното събрание в този момент?

Провери ли какво се случва? Поиска ли обяснение от охранителя? Прояви ли елементарна човешка загриженост към пострадалата? Потърси ли начин да гарантира, че инцидентът ще бъде изяснен?

Или предпочете най-удобната за властта тактика: да продължи напред, сякаш нищо не се е случило?

Това са въпроси, на които не се отговаря с мълчание, с обидено изражение или с обяснения колко стресираща била ситуацията.

Стресирана от какво, госпожо Доцова? От инцидента? От хаоса? Или от факта, че журналистите не са декор към властта, а нейният обществен коректив?

Стресът е човешка реакция. Никой не е длъжен да бъде безчувствен робот. Но високият пост не освобождава никого от задължението да действа отговорно, особено когато наоколо има пострадал човек и въпроси за поведението на служител от охраната.

Още по-недопустимо е, ако разговорът с пострадалата журналистка се превръща в опит отговорността да бъде прехвърлена върху нея. Журналистът не е длъжен да утешава властимащия заради неудобството, което му причиняват въпросите. Не е длъжен да гали политическото му самолюбие, да му подава салфетка за накърненото достойнство или да се извинява, че изобщо е посмял да потърси отговор.

Властта не е групова терапия за хора, които не понасят критика.

И ако Михаела Доцова е решила, че председателският пост ѝ осигурява привилегията да подбира кои въпроси да чува и кои журналисти да допуска до себе си, трябва да разбере нещо елементарно: парламентарната длъжност не е броня срещу обществения контрол. Тя е задължение да го търпиш.

АЛЕКСАНДЪР НЕЙЧЕВ И ОБРАТНАТА ЛОГИКА НА ВЛАСТТА: ЖУРНАЛИСТЪТ БИЛ ПРОВОКАТОРЪТ!

Според описанието на случая Александър Нейчев е заявил пред Соня Колтуклиева, че тя се е опитвала да създава провокации.

Ето я класическата политическа подмяна! Не неудобният въпрос е проблемът, а човекът, който го задава. Не поведението на властта трябва да бъде обяснено, а поведението на журналиста трябва да бъде поставено под подозрение. Не управляващите трябва да дадат отчет, а репортерът трябва да се оправдава, че си върши работата.

Тази логика е стара колкото авторитарния инстинкт и евтина колкото предизборен лозунг, отпечатан върху лъскава хартия.

Когато журналистът пита, той бил провокатор. Когато политикът мълчи, той бил държавник. Когато журналистът настоява, той бил агресивен. Когато властта отказва отговор, тя била подложена на натиск.

Така постепенно истината се обръща с главата надолу, а отговорността се изпарява през отворения прозорец на служебния автомобил.

Но нека господин Нейчев отговори на един прост въпрос: кой определя дали един въпрос е неудобен, но легитимен, и дали поведението на журналиста действително нарушава закона? Не политическият съветник според личното си раздразнение. Не партийният апарат според моментната си изгода. И със сигурност не човек, който смята, че критичният въпрос е покушение срещу авторитета му.

Журналистическата работа не е длъжна да бъде приятна за обекта на разследването. Тя не е длъжна да следва предварително одобрен сценарий, да се движи по маркирани от пресцентъра пътеки и да приключва точно когато нечий комфорт бъде нарушен.

Журналистът задава въпроси. Властта отговаря. А когато не може или не желае да отговори, обществото има право да разбере защо.

Разбира се, свободата на словото не е безграничен лиценз за всяко поведение. Но критичните въпроси, сами по себе си, не са провокация само защото някой на власт се чувства неудобно от тях.

Ако господин Нейчев смята обратното, нека обясни публично какво точно е било провокативното в поведението на Колтуклиева, какви факти подкрепят твърдението му и защо разговорът за действията на охраната се измества към характера и мотивите на журналистката.

Обществото не се нуждае от политически наставници, които раздават етикети на репортерите. Нуждае се от ясни отговори.

РУМЕН РАДЕВ И ГОЛЕМИЯТ ПРОВАЛ НА ОБЕЩАНАТА ПРОМЯНА

Румен Радев не може вечно да се представя като човек извън системата, ако управлява чрез хора, чиито действия и решения неизбежно стават част от тази система.

Политиката не е магическо шоу, в което лидерът получава всички аплодисменти за успехите, а при скандалите внезапно се оказва, че никога не е познавал актьорите на сцената.

Когато поставяш хора на ключови позиции, поемаш политическата отговорност за избора си. Не непременно за всяка тяхна лична постъпка, но за критериите, с които си ги избрал, за доверието, което си им гласувал, и за реакцията си, когато поведението им постави под съмнение годността им да изпълняват публичните си функции.

Точно тук започва отговорността на Радев.

Ако управлението му претендира да бъде различно, то трябва да покаже разлика не само в речника, а и в поведението. Не само в лозунгите, а и в стандартите. Не само в обещанията за справедливост, а и в готовността да понесе последствията от собствените си кадрови решения.

Иначе цялата приказка за новия политически морал се оказва старият политически цирк с нов афиш.

Едни и същи номера, други костюми, същото високомерие. Народът отново е публика, журналистите са досадните хора, които развалят представлението, а политическата лоялност се оказва по-важна от компетентността, почтеността и уважението към обществото.

Господин Радев, ако действително управлявате в името на гражданите, покажете го с действия. Не с речи. Не с декларации. Не с поредното прехвърляне на отговорността към подчинените.

Ако установените факти покажат, че назначени от Вас хора са проявили недопустимо отношение към журналисти или са се опитали да прикрият неправомерно поведение, политическата реакция трябва да бъде незабавна и категорична.

Не замазване. Не вътрешнопартийна солидарност. Не мъгляви обяснения за стрес, напрежение и провокации.

Публично изясняване на случая. Проверка на действията на охраната. Ясна позиция за свободата на словото. И персонална политическа отговорност там, където фактите я налагат.

А ако Радев продължи да защитава хора, които демонстрират презрение към журналистическия контрол, нека не се учудва, когато обществото започне да вижда в това не изолиран пропуск, а модел на управление.

Защото властта се познава не по това как посреща удобните си поддръжници, а по това как се държи с хората, които отказват да ѝ бъдат удобни.

СВОБОДАТА НА СЛОВОТО НЕ Е КИЛИМЧЕ ПРЕД КАБИНЕТА НА ПРЕДСЕДАТЕЛЯ!

Нека бъдем пределно ясни: журналистът не е длъжен да бъде харесван. Не е длъжен да бъде удобен. Не е длъжен да се усмихва на властта, докато тя избира да не отговаря. И не е длъжен да приема внушения, че самото му присъствие е провокация.

Журналистиката може да бъде остра, настоятелна, дори неприятна за интервюирания. Точно затова е необходима.

Властта винаги има изкушението да контролира разказа за себе си. Да избира кадрите, въпросите, темите и момента, в който разговорът приключва. Да превърне публичността в добре режисирана витрина, зад която да скрие всичко неудобно.

Но демокрацията не е рекламна кампания. И журналистът не е платен статист в политическия декор.

Когато възникнат твърдения за физическа агресия срещу журналист, първият въпрос трябва да бъде какво се е случило, кой носи отговорност и как ще бъде гарантирано, че подобно поведение няма да се повтори. Не как да бъде дискредитирана пострадалата. Не как да бъде обяснено, че тя сама си е търсила неприятностите. И не как политическият екип да излезе от скандала с непокътнат грим.

Това не е просто въпрос на възпитание. Това е въпрос на институционална култура.

Ако човек, натоварен с охранителни функции, е употребил физическа сила неправомерно, това трябва да бъде установено чрез надлежна проверка и да последват съответните последици. Ако има данни за престъпление, компетентните органи трябва да действат. Ако публична фигура е била свидетел и не е реагирала адекватно, тя трябва да обясни поведението си.

И никой не бива да използва политическото си положение, за да притиска журналисти, да ги унижава или да им внушава, че въпросите им са недопустими.

В противен случай свободата на словото се превръща в празничен надпис върху фасадата на институция, която отвътре не понася светлина.

БЪЛГАРИЯ НЕ Е ДЛЪЖНА ДА ПРИВИКВА КЪМ ПОЛИТИЧЕСКАТА НАГЛОСТ

Особено отвратителното в подобни ситуации е рискът обществото да започне да ги приема за нормални.

Поредният скандал. Поредният отказ от обяснение. Поредният човек на власт, който се чувства засегнат от журналистически въпрос. Поредното оправдание, че ситуацията била напрегната. Поредният опит фокусът да бъде преместен от действията на властта към поведението на онзи, който ги осветява.

И така ден след ден, докато възмущението се изтощи, паметта на обществото се претовари, а безнаказаността се настани удобно в креслото.

Това е механизмът, чрез който неприемливото става привично. Първо хората се възмущават. После се уморяват. Накрая започват да свиват рамене.

Но държавата не се разпада само когато някой нарушава закона. Тя се разпада и когато институциите престанат да разбират защо трябва да отговарят за действията си.

Не е необходимо България да бъде сравнявана с най-мрачните примери по света, за да разпознаем проблема. Достатъчно е да погледнем собствените си институции и да попитаме дали те защитават гражданите и журналистите, или преди всичко защитават собствения си комфорт.

Няма значение колко патриотично звучи една реч, ако след нея следва мълчание пред очевиден обществен проблем.

Няма значение колко убедително се говори за промяна, ако старите рефлекси остават непокътнати.

И няма значение колко високо е издигнат един политик, ако се оказва неспособен да разбере нещо толкова елементарно: властта е временна, а злоупотребата с нея оставя дълготрайни следи.

ИСКАНЕТО Е ЯСНО: ОСТАВКИ, ПРОВЕРКИ И ПУБЛИЧНА ОТГОВОРНОСТ!

Стига толкова политическо шикалкавене. Стига прехвърляне на вина. Стига опити журналистите да бъдат представяни като виновници за неудобствата, които сами по себе си произтичат от упражняването на властта.

Михаела Доцова трябва незабавно да даде публични и конкретни обяснения за действията си по време на инцидента със Соня Колтуклиева. Ако установените факти покажат тежко неизпълнение на задълженията ѝ и неспособност да защити достойнството на заеманата от нея длъжност, тя трябва да подаде оставка. Председателското място не е пожизнена привилегия, нито щит срещу общественото възмущение.

Александър Нейчев трябва да обясни публично твърдението си, че журналистката е създавала провокации. Ако е използвал позицията си, за да отклонява вниманието от инцидента или да оказва недопустим натиск върху журналист, това трябва да бъде проверено. При установено несъответствие между поведението му и отговорностите на заеманата длъжност следва да понесе съответните кадрови последици, включително освобождаване от поста.

Румен Радев трябва незабавно да заеме ясна позиция и да поиска пълно изясняване на случая. Ако хора от неговия политически екип са се провалили в елементарното уважение към свободата на словото, той трябва да покаже, че не поставя личната лоялност над обществения интерес. А ако не е способен да наложи този стандарт, обществото има пълното право да поиска политическата му отговорност.

Не става дума за лов на вещици. Става дума за принцип.

Оставките не заместват проверката. Проверката не замества отговорността. А политическите обещания не заместват нито едното, нито другото.

Затова са необходими незабавни действия: публично изясняване на фактите, проверка на действията на охранителя, установяване на евентуални нарушения, защита на пострадалата журналистка и ясни кадрови решения при доказана вина.

Без шикалкавене. Без партийни чадъри. Без театрални сълзи пред камерите.

ПОЗОРЪТ НЕ Е ВЪПРОС НА ПАРТИЙНА ПРИНАДЛЕЖНОСТ. ТОЙ Е ВЪПРОС НА МОРАЛ.

Никой не е длъжен да вярва на Радев само защото е обещал промяна. Никой не е длъжен да смята Михаела Доцова за достойна за поста ѝ само защото го заема. Никой не е длъжен да приема Александър Нейчев за прав само защото говори от позицията на човек, близък до властта.

Доверието не се наследява от изборния резултат. То се печели с поведение.

И се губи с мълчание, високомерие, лоши кадрови решения и опити неудобните въпроси да бъдат превърнати в обществено престъпление.

Ако Радев и неговото обкръжение искат да докажат, че представляват нещо различно от поредната политическа компания, която се е влюбила в собствената си власт, трябва да започнат от най-простото: да понесат критиката, да отговорят на въпросите и да освободят постовете, когато фактите и обществената отговорност го налагат.

Иначе думите за промяна ще останат това, което твърде често са в българската политика: шумна опаковка върху стара стока.

Соня Колтуклиева не е длъжна да мълчи, за да се чувства властта спокойна. Журналистите не са длъжни да се страхуват, за да се чувстват политиците велики. А гражданите не са длъжни да търпят управници, които бъркат обществената длъжност с лична неприкосновеност.

Михаела Доцова дължи обяснения. Александър Нейчев дължи обяснения. Румен Радев дължи политическа реакция.

А ако не могат да разберат защо, проблемът вече не е само в един инцидент. Проблемът е в представата им за властта.

ОСТАВКИ ПРИ ДОКАЗАНА НЕГОДНОСТ. ПРОВЕРКА НЕЗАБАВНО. ПЪЛНА ПУБЛИЧНОСТ. НУЛЕВА ТОЛЕРАНТНОСТ КЪМ НАТИСКА НАД ЖУРНАЛИСТИ.

Защото държавата не е лична собственост на управляващите. Парламентът не е частен клуб. Журналистиката не е придворна услуга.

И свободата на словото не е стелка, върху която властта да избърсва калта от обувките си, преди да се качи в лимузината.