РАДЕВ ГЛАСУВА ЗА „НАШ“ ПРЕЗИДЕНТ, А ЖУРНАЛИСТИТЕ ДА СЕ НАУЧАТ ДА ПАДАТ ПРАВИЛНО!

Когато властта мечтае за пълен синхрон, демокрацията се превръща в декор, изборите в церемония, а неудобният журналист в препятствие, което някой униформен трябва да отстрани.

Има нещо трогателно в политическата надежда. Особено когато надеждата е на министър-председател, който мечтае президентът да бъде от правилните хора, институциите да маршируват в една посока, а властта да работи в съвършен синхрон. Като добре смазана машина. Без скърцане, без възражения, без излишни въпроси и, по възможност, без журналисти, които си позволяват да развалят красивата политическа идилия.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

Румен Радев упражни правото си на глас и обясни колко важно било България да има президент със знания, опит и ясни позиции.

Прекрасно!

Само пропусна да уточни дали сред задължителните качества влиза и способността бъдещият държавен глава да кимва одобрително на правителството.

Защото в българската политика „институционален синхрон“ твърде често означава не сътрудничество в обществен интерес, а разпределение на властта между свои хора, които никога не си пречат взаимно.

Това вече сме го гледали. И то неведнъж.

Гледали сме го при Бойко Борисов. Гледали сме го при Делян Пеевски. Гледали сме го под различни политически знамена, с различни лозунги и с една и съща ненаситна страст към контрола.

Сменят се лицата, сменят се партийните табели, сменят се политическите клетви. Но апетитът към институционално удобство си остава все така здрав.

Ако и „Прогресивна България“ възприеме същата рецепта, прогресът ще се състои единствено в това старият модел да получи нова опаковка.

Нов етикет върху старата политическа консерва. Същото съдържание, същата миризма, само срокът на годност е удължен с поредните избори.

Президент за народа или президент за правителството?

Радев заяви, че е гласувал за отговорна пред българите президентска институция.

Звучи възвишено. Почти държавнически.

Но отговорна пред кои българи?

Пред всички граждани или пред онези, които са гласували правилно?

Пред обществото или пред политическата конструкция, която очаква президентът да бъде нейно удобно продължение?

Истински независимият президент не е декоративна фигура в правителствената витрина. Не е политически секретар на министър-председателя. Не е човекът, който трябва да осигурява тишина, когато изпълнителната власт започне да се чувства прекалено комфортно.

Президентът трябва да бъде коректив.

А корективът по дефиниция не е удобен.

Разбира се, надеждата за президент от собственото политическо семейство е разбираема. Кой властник не би мечтал да притежава пълния комплект институции, подредени като сервиз от скъп порцелан?

Един президент, едно правителство, едно парламентарно мнозинство, един политически ритъм.

Остава само да се уточни кой държи диригентската палка и кой плаща оркестъра.

Защото сметката, както винаги, се изпраща на българския данъкоплатец.

Демокрацията не е състезание по политическо ясновидство

Премиерът изрази притеснение от ниската избирателна активност и възможността президентът да не бъде избран на първи тур.

Колко драматично!

Представете си само каква непоносима трагедия би било гражданите действително да определят резултата след оспорвана надпревара.

Възможен втори тур! Неясен резултат! Допълнително напрежение!

Истински кошмар за всеки политик, който предпочита изборите да приличат на нотариално заверена формалност.

Но изборите не са церемония по утвърждаване на предварително харесан кандидат. И ако някой вече е решил, че „Прогресивна България“ непременно ще има свой президент, добре е да си припомни една дребна подробност: България не е частна политическа собственост, а избирателите не са статисти в чужд сценарий.

Който и да спечели, победата му трябва да бъде резултат от свободен вот, а не от институционални очаквания.

В противен случай говорим не за демокрация, а за политически театър, в който публиката плаща билетите, но режисьорът предварително е написал финала.

Соня Колтуклиева, „димката“ и политическата наглост

И тук стигаме до най-отблъскващата част от цялото представление.

Случаят със Соня Колтуклиева.

Според представената информация журналистката е била избутана от служител на охраната, след което е потърсила болнична помощ. Съобщава се също за задържан охранител и подадена оставка на директора на НСО.

Това са сериозни обстоятелства, които изискват независимо разследване и ясни отговори.

Но вместо категорична политическа позиция за недопустимостта на физическата саморазправа с журналисти, Радев реши да говори за „димката с Колтуклиева“, която уж разкрила някаква „сглобка“.

Ето тук политическата арогантност вече надхвърля границите на обикновеното високомерие.

Каква сглобка, господин Радев? Каква димка? Какви политически фокуси, когато въпросът е дали представител на държавната охрана е упражнил недопустима физическа сила срещу журналист?

Нима политическите симпатии на пострадалия определят дали насилието заслужава осъждане?

Нима един журналист трябва предварително да представи удостоверение за политическа благонадеждност, за да получи право на физическа неприкосновеност?

Нима ако журналистът е неудобен, нахален, остър, пристрастен или дори откровено неприятен на властта, държавният служител получава морално разрешение да го избутва?

Нека го кажем пределно ясно.

Няма абсолютно никакво значение чии интереси обслужва Соня Колтуклиева.

Може да харесва Борисов. Може да защитава Пеевски. Може да критикува Радев. Може да има политически предпочитания, които половин България намира за неприемливи.

Това не отменя правата ѝ.

Това не оправдава физическа агресия.

Това не освобождава държавата от задължението да установи какво точно се е случило.

И най-вече не дава право на министър-председателя да подменя въпроса за отношението към журналист с политически внушения за „сглобки“.

Защото днес е Колтуклиева.

Утре може да бъде журналист, който разследва обществени поръчки.

Вдругиден репортер, който задава въпроси за корупция.

А след това всеки гражданин, дръзнал да застане прекалено близо до политическото величие.

Господин премиер, журналистът не е чувал с картофи!

Властта очевидно има особено разбиране за реда.

Политиците могат да говорят с часове. Могат да обвиняват, да внушават, да раздават морални присъди и да обясняват колко прекрасно управляват.

Но когато журналистът поиска отговор, изведнъж се оказва, че нарушава нечие спокойствие.

Понякога дори физическото пространство на властта се превръща в свещена територия, която охранителите бранят така, сякаш пазят входа на рая.

Само че държавната охрана не е частна преторианска гвардия.

Журналистите не са крепостни селяни.

А политиците не са феодални владетели, на които народът е длъжен да прави път с наведена глава.

Работата на охраната е да гарантира сигурността, не да възпитава медиите в послушание.

И ако има превишаване на правомощия, то трябва да бъде установено и санкционирано независимо от политическата принадлежност на охраняваното лице.

Още по-тревожно е, когато държавен ръководител използва подобен инцидент, за да отправя политически нападки.

Защото така общественият разговор се измества от основния въпрос: кой е отговорен за действията на служителя и как държавата ще гарантира, че подобно отношение няма да се повтори?

Това не е въпрос за „сглобката“.

Това е въпрос за върховенството на закона.

И за политическата култура, която очевидно все още се лута някъде между демократичните декларации и балканския навик неудобният човек да бъде поставян на мястото му.

Държавата си връщала функциите. Кои точно?

Радев обяви, че държавата си връща функциите, като даде примери с бързо разкрити престъпления.

Чудесно.

Разкриването на тежки престъпления действително е задължение на институциите. И когато полицията работи ефективно, това заслужава признание.

Но има един съществен проблем.

Държавата не си връща функциите само когато залавя заподозрени.

Тя ги изпълнява и когато защитава гражданите от произвола на собствените си служители.

Когато не допуска политическа намеса в разследванията.

Когато гарантира свободата на медиите.

Когато държи охранителните структури отговорни пред закона.

И когато министър-председателят разбира, че защитата на журналистите не е услуга, която властта предоставя според политическите си симпатии.

Иначе се получава интересна държавна философия.

Когато полицията разкрие престъпление, това е доказателство за възродената държавност.

Когато възникнат обвинения срещу служител на държавната охрана, започват приказките за политически интриги.

Успехите са на властта. Неудобните въпроси са на „сглобката“.

Колко практично!

С такава логика всяко управление може да бъде безгрешно. Достатъчно е да обяви критиците си за част от заговор, а проблемите си за вражески компромати.

Оставката на директора на НСО не е декоративен аксесоар

Според изложената информация ген.-майор Емил Тонев е подал оставка във връзка с инцидента, а Радев е заявил, че иска първо да види резултатите от разследването.

Самото изчакване на проверката не е нарушение. Напротив, фактите трябва да бъдат установени, преди да се раздават окончателни присъди.

Но това не пречи на един министър-председател да заяви безусловно, че физическата агресия срещу журналисти е недопустима.

Не пречи да поиска пълна прозрачност.

Не пречи да настоява за ясна институционална отговорност.

И със сигурност не налага случаят да бъде удавен в политически квалификации.

Защото оставката може да се приеме или отхвърли, но отговорността не бива да изчезва в административното блато.

България е виждала достатъчно проверки, които започват с гръмки обещания, преминават през няколко пресконференции и завършват в бездънното чекмедже на институционалната амнезия.

Точно затова обществото има право да изисква не поредното успокоително изявление, а резултати.

Старият модел с ново лице

Радев може да критикува Борисов.

Може да напада Пеевски.

Може да говори за сглобки, задкулисие, компромати и политически зависимости.

Но ако неговото управление започне да демонстрира същата нетърпимост към критиката, същата страст към институционален комфорт и същото желание неудобните журналисти да бъдат дискредитирани, тогава каква точно е разликата?

Че имената са други?

Че политическите лозунги са сменени?

Че новите властници произнасят думата „прогрес“ с по-тържествено изражение?

Не е достатъчно да се обявиш за алтернатива на един модел.

Трябва да престанеш да го възпроизвеждаш.

Иначе политическата промяна прилича на ремонт на обществена тоалетна, при който са сменили табелата на вратата, но са оставили канализацията в същото плачевно състояние.

Обществото не се интересува кой ще наследи властовия комфорт на Борисов и Пеевски. Интересува се дали някой най-после ще прекрати системата, в която институциите са силни пред слабите и удивително деликатни пред силните.

Свободата на словото не се дава на концесия от министър-председателя

Има една истина, която всеки политик трябва да научи още преди да прекрачи прага на Министерския съвет.

Журналистът не е длъжен да ви харесва.

Не е длъжен да ви аплодира.

Не е длъжен да приема политическите ви обяснения.

Не е длъжен дори да бъде обективен във всяка своя оценка, стига да спазва закона и професионалните стандарти.

Но държавата е длъжна да защитава неговите права.

Включително когато журналистът е ваш противник.

Особено тогава.

Защото свободата на словото не се измерва с отношението към удобните медии.

Измерва се с отношението към онези, които ви задават най-неприятните въпроси.

Ако властта уважава само журналистите, които я хвалят, това не е уважение към свободната преса.

Това е любов към собствения образ в огледалото.

И когато огледалото покаже неприятна истина, проблемът не се решава, като го изблъскате от пътя.

Гласът е пуснат. Маските остават.

Румен Радев гласува.

Обясни какъв президент иска.

Разкритикува предизборната кампания.

Заговори за компромати и сглобки.

Похвали държавата.

Но най-същественият въпрос остана да виси във въздуха като неудобен микрофон пред политическо лице:

Ще бъде ли тази власт еднакво категорична срещу посегателствата върху журналисти, независимо кого журналистите подкрепят и кого разобличават?

Защото държавността не се доказва с патетични речи след гласуване.

Не се доказва с политически заклинания за прогрес.

Не се доказва и с мечтата всички институции да работят в идеален синхрон под ръководството на правилните хора.

Доказва се с уважение към закона, свободата и човешкото достойнство.

Ако Румен Радев иска да бъде различен от политическия модел, срещу който претендира да се бори, нека започне от най-простото.

Да разбере, че журналистът не е враг на държавата.

Че охраната не е инструмент за политическо възпитание.

И че министър-председателят не е собственик на истината.

Защото, господин Радев, ако прогресът означава нови господари, стари зависимости и журналисти, които трябва да внимават да не попаднат под тежката ръка на държавната охрана, тогава това не е „Прогресивна България“.

Това е старата България на политическото високомерие, преоблечена в нов костюм.

И колкото и да лъскате костюма, под него все така прозира познатият манталитет на властта, която иска народът да гласува, журналистите да мълчат, а институциите да козируват.