Цената на поредните избори: Българина плаща с милиони, доверие и търпение
117 милиона евро са само видимата сметка. Истинската цена се измерва в изгубено доверие, обществено изтощение и въпроса дали след поредния вот не се връщаме отново там, откъдето сме тръгнали.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
В България изборите отдавна не са просто денят, в който гражданите избират кой да ги управлява. Те все по-често изглеждат като поредния епизод от политическа криза, в която партиите се борят за власт, обществото плаща сметката, а след обявяването на резултатите спорът често продължава така, сякаш вотът не е дал отговор на нищо.
На 25 – ти октомври предстоят президентски избори. Държавата е предвидила 116,928 милиона евро за организирането им, включително за евентуален втори тур. Това е официалната план-сметка, одобрена от Министерския съвет. Парите са необходими за изборната администрация, секционните комисии, охраната, логистиката, гласуването в чужбина и останалите дейности по провеждането на вота. Демокрацията не е безплатна и никой сериозен разговор за изборите не може да започне с твърдението, че не бива да харчим за тях. Въпросът е друг: каква обществена цена плащаме, когато изборите се превърнат в повтарящ се симптом на политическа нестабилност?
Сметката не свършва с бюджета
Тези близо 117 милиона евро са публични средства. Те не са абстрактно число в документ на Министерския съвет. Това е ресурс от общия бюджет, който трябва да се управлява прозрачно и за който обществото има право да получи ясна отчетност.
Но дори всяко евро да бъде похарчено по правилата, това няма да отговори на по-неудобния въпрос: какво остава след изборния ден?
Колко струва времето на администрацията, ангажирана с подготовката и провеждането на вота? Колко струва политическата несигурност за институциите, бизнеса и хората, които искат предвидимост? Каква е цената на поредната кампания, в която обещанията са много, обвиненията са шумни, а разговорът за дългосрочните решения често остава на заден план?
Не всяка такава загуба може да се изчисли коректно в евро. Именно затова не бива да измисляме обща сума за „цената на политическата криза“. Но това не означава, че останалите разходи не съществуват.
Избори има, доверие няма достатъчно
България не стигна до това усещане за един ден. През последните години страната премина през поредица от предсрочни парламентарни избори, трудни преговори за управление и периоди на политическа нестабилност. Парламентарната асамблея на Съвета на Европа нееднократно отчита ниска избирателна активност, умора сред избирателите и недоверие към политическото ръководство. Наблюдателите обръщат внимание и на проблемите с купуването и контролирания вот, които изискват последователни действия, а не само предизборни декларации.
Това е важният контекст. Не става дума просто за поредното гласуване, а за натрупването на разочарование в общество, което отново и отново е призовавано да упражни правото си на избор, докато очаква от политиците не само да спечелят, но и да поемат отговорност за последствията.
Когато част от гражданите започнат да възприемат изборите като безкраен цикъл, опасността не е само в ниската активност. Опасността е в убеждението, че личният глас няма значение, че резултатът няма да промени нищо съществено и че политиката е затворена територия, в която гражданите се търсят най-вече в деня на вота.
Това убеждение не е присъда над демокрацията. Но е сериозен сигнал, че доверието трябва да бъде възстановявано с действия, а не да се приема за даденост.
Когато никой не приема резултата за достатъчен
В една демокрация е нормално да има недоволни от изборния резултат. Загубилите не са длъжни да харесват победителя, а критиката към изборния процес е легитимна, когато е подкрепена с доказателства и се разглежда по установения ред.
Проблемът започва, когато оспорването се превърне в постоянен заместител на политическата отговорност. Когато всяка загуба се представя като доказателство, че системата е несправедлива, а всяка победа се обявява за достатъчна сама по себе си, за да оправдае всяко следващо действие. Когато партиите се мобилизират за следващата кампания по-бързо, отколкото се мобилизират за решаването на проблемите между две кампании.
Тук е същинската обществена сметка. Не е необходимо всички да бъдат доволни от крайния резултат. Това е невъзможно. Необходимо е обаче резултатът да бъде приет в рамките на демократичните правила, нарушенията да бъдат проверявани, а избраните да бъдат оценявани по работата си.
Иначе изборите рискуват да останат процедура, която редовно произвежда победители и губещи, но не успява да произведе достатъчно доверие в самия политически процес.
Плащаме и с умората си
Има и друга цена, която не влиза в план-сметката: общественото изтощение.
То се натрупва, когато хората постоянно слушат как следващият вот е решаващ, как сега всичко ще се промени и как отново трябва да изберат между обещания, които често си приличат. Натрупва се, когато политическият език се свежда до взаимни обвинения, а разговорът за здравеопазване, образование, доходи, демография, регионални неравенства и качество на публичните услуги отстъпва място на безкрайното състезание кой кого е победил.
Това не означава, че изборите са излишни. Означава, че те не могат да бъдат самоцел. Вотът е инструмент, чрез който гражданите дават власт и после очакват отчетност. Той не е магическо решение на всички проблеми и не освобождава политиците от задължението да работят между изборите.
Нито пък умората е причина човек да се откаже от правото си на глас. Напротив — когато доверието е разклатено, прозрачността, информираният избор и гражданският контрол стават още по-важни.
Какво трябва да получим срещу тези пари?
Не е достатъчно държавата да обяви колко струва организирането на изборите. Тя трябва да покаже и как са изразходвани средствата след приключването им. Не е достатъчно партиите да говорят за честен вот — необходимо е всяко основателно съмнение за нарушение да бъде проверено, а резултатите от проверките да бъдат обяснени публично.
И не е достатъчно след изборния ден победителите да обявят победа, а загубилите да се подготвят за следващия сблъсък. Обществото има право да очаква работещи институции, ясни приоритети, последователни решения и отговорност за поетите ангажименти.
Истинският тест не е само дали изборите ще бъдат организирани в срок и в рамките на бюджета. Тестът е дали след тях ще има повече яснота, повече доверие и повече решения по проблемите, заради които гражданите изобщо очакват промяна.
Защото ако след всеки вот започваме отначало — с нови обещания, нови обвинения и същите въпроси — сметката не се изчерпва с парите за бюлетини, комисии и охрана.
Плащаме с публичен ресурс. Плащаме с време. Плащаме с търпение. А когато доверието се изчерпва, плащаме и с нещо много по-трудно за възстановяване — усещането, че демокрацията може да доведе до реална промяна.
Близо 117 милиона евро са официалната цена на подготовката и провеждането на президентския вот. Останалата равносметка ще зависи не само от това кой ще спечели, а и от това какво ще направят институциите и политическите сили с доверието, което гражданите им предоставят.
Изборите са разход за демокрацията. Безкрайното повтаряне на политическата безизходица обаче не бива да се приема като неизбежна цена на живота в една демократична държава.
