КОГАТО АРЕСТУВАТ КМЕТ, ДЕМОКРАЦИЯТА ВЕЧЕ Е В ОПАСНОСТ. КОГАТО СТАВА ДУМА ЗА ОБЩЕСТВЕНИ ПОРЪЧКИ, ИЗВЕДНЪЖ ВСИЧКИ СТАВАТ ЖЕРТВИ! (Видео и снимки)
Или как в българската политическа действителност всяко разследване срещу властимащ се превръща в заговор, всеки арест – в покушение срещу демокрацията, а всеки неудобен свидетел – в човек, който внезапно открива колко страшна била полицията.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
Нека бъдем честни. В България има една особена политическа магия. Докато обикновеният човек трябва да обяснява защо не си е платил сметката, защо е паркирал неправилно или защо е закъснял за работа, за някои представители на политическата власт е достатъчно да се появят съмнения около управлението им, за да започне грандиозно представление с демокрацията в главната роля и политическото преследване в костюма на главния злодей.
Особено когато става дума за ДПС.
Тогава нещата придобиват почти библейски мащаб. Арестуват човек и изведнъж не просто той е задържан, а демокрацията е разпъната на кръст. Повдигат се обвинения и мигом се появяват защитници на човешките права, които говорят така, сякаш полицията е нахлула в храм, а не разследва предполагаеми нарушения. Събират се привърженици, размахват се политически лозунги, изричат се тежки думи за репресии, натиск и диктатура.
Само едно сякаш липсва в този театър: спокойното изчакване на доказателствата и решението на съда.
Защото, ако следваме логиката на подобна политическа защита, излиза, че някои хора са получили не просто изборни мандати, а пожизнен имунитет срещу неудобни въпроси. Избрали са ги за кметове и следователно никой няма право да проверява как управляват. Партията ги подкрепя и следователно всяко разследване срещу тях автоматично е атака срещу партията. А щом партията е атакувана, значи под заплаха е демокрацията.
Прекрасна конструкция! Само че има един малък проблем: демокрацията не е частна собственост на политическите партии.
Тя не е чадър, който се отваря над главата на властимащия при първия дъжд от въпроси. Не е и нотариален акт за неприкосновеност, издаден при встъпването в длъжност.
Демокрацията дава право да бъдеш избран. Не ти дава право да не бъдеш проверяван.
ДВАМА КМЕТОВЕ, ЕДНА НЕУДОБНА ПРОЦЕДУРА И ЦЯЛА СИМФОНИЯ ОТ ВЪЗМУЩЕНИЕ
Сега на сцената са кметовете на Сунгурларе и Белица, задържани по разследвания за предполагаема съпричастност към схеми, свързани с обществени поръчки. Срещу тях има обвинения, които трябва да бъдат проверени по надлежния ред. Те имат право на защита, на адвокат, на справедлив процес и на презумпцията за невиновност. Нито един от тези принципи не подлежи на договаряне.
Но има и нещо друго: обществото има право да пита как са управлявани публичните средства.
Това са пари на данъкоплатците, а не лична касичка на общинското ръководство. Обществената поръчка не е семейна вечеря, на която домакинът избира кого да покани и после сам определя сметката. Тя е процедура с правила, конкуренция, документи и отговорност.
Когато около нея възникнат съмнения за нарушения, разследването не е по дефиниция политическа репресия. То е нещо, което институциите са длъжни да изяснят.
Разбира се, задържането само по себе си не доказва вина. Това трябва да бъде казано ясно, защото иначе рискуваме да заменим политическата пропаганда с прокурорска пропаганда. Но и обратното е вярно: политическата принадлежност не доказва невинност, а протестът пред съда не е доказателство, че обвинението е скалъпено.
Правото на защита е свещено. Правото на безконтролност не съществува.
30–35 ДУШИ ПРЕД СЪДА НЕ СА ЦЯЛА ОБЩИНА
Пред съда в Бургас се събират привърженици на задържаните кметове. Става дума за приблизително 30–35 души.
Те имат право да бъдат там. Имат право да изразяват подкрепа, да протестират, да критикуват полицията и прокуратурата, да настояват за справедлив процес. Това е демокрацията в действие.
Но нека не бъркаме правото на събрание с правото да се претендира за представителство на цялото общество.
Тридесет души не са цяла община. Тридесет и пет души не са референдум. А множеството пред съдебната палата не е колективен съдебен състав, който може да гласува обвинението за политически неудобно и да го изпрати в кошчето.
Има една тънка, но съществена граница между подкрепата и натиска. Между гражданското присъствие и внушението, че институциите трябва да се съобразят с политическата лоялност на обвиняемия. Между правото да поискаш справедливост и претенцията да диктуваш какво трябва да бъде решението.
Съдът не е сцена за измерване на партийна вярност. Той е място за оценка на доказателства.
Ако някой вярва, че кметът е невинен, нека представи аргументите си. Ако смята, че полицията е нарушила закона, нека подаде жалба, поиска проверка и настоява за отговорност. Ако разполага с доказателства за политическа поръчка, нека ги покаже.
Но ако единственото оръжие е множеството пред сградата, това не е правен аргумент. Това е декор.
А съдебните решения не би трябвало да се пишат според декора.
СВИДЕТЕЛЯТ, КОЙТО ВЧЕРА Е ГОВОРИЛ, А ДНЕС ВЕЧЕ НЕ Е СИГУРЕН КАКВО Е КАЗАЛ
Особено любопитна е историята с общинския съветник, който твърди, че е дал показания срещу единия от кметовете, а впоследствие публично заяви, че при разпита е бил подложен на психологически натиск.
Според разказаното той описа метод, при който полицаите играели на „доброто и лошото ченге“, упражнявали му психически тормоз и използвали недопустими способи. Сега заявява, че желае да даде показания пред съдия.
Тук е моментът да оставим политическите пристрастия настрана и да включим нещо, което в България често се губи сред виковете: логиката.
Ако свидетел твърди, че е бил притискан, твърдението му трябва да бъде проверено. Не да бъде осмяно, не да бъде прието автоматично за истина, а да бъде проверено. Трябва да се изяснят обстоятелствата около разпита, съдържанието на протокола, наличието на записи, ако такива съществуват, и спазени ли са законовите гаранции.
Фактът, че някъде има камери, не доказва, че всеки разпит е записан изцяло. Не доказва и че не е имало натиск. Също така твърдението за натиск не доказва само по себе си, че такъв действително е упражнен.
Именно затова съществуват процедури.
Но има и един неудобен въпрос, който не бива да бъде заглушаван от възмущението: ако човек е дал показания, подписал е протокол, а по-късно публично започва да оспорва начина, по който е бил разпитван, какво точно се е променило междувременно?
Възможните отговори са различни. Може действително да е бил подложен на натиск. Може да е осъзнал, че казаното от него има последици. Може да се е уплашил. Възможно е да има и други обстоятелства, които засега не са публично известни.
Нито един от тези варианти не може да бъде обявен за доказан само защото е удобен на едната страна.
Но и никой не е длъжен да приема безкритично всяка нова версия само защото е произнесена пред журналистически микрофони.
Микрофонът не е детектор на лъжата. Камерата не е съдия. А публичното изявление не е автоматично по-достоверно от подписания документ.
Тук започва истинската работа: проверката.
ПОЛИЦЕЙСКИЯТ ПРОТОКОЛ НЕ Е НИТО БОЖИЯ ЗАПОВЕД, НИТО ХАРТИЙКА ЗА ИЗХВЪРЛЯНЕ
Нека изясним още нещо. Показанията, дадени пред полицията, не са равнозначни на свидетелски показания, дадени пред съд. Те имат различен процесуален статут и не могат механично да бъдат използвани като заместител на разпит пред съда. Значение имат конкретният вид на документа, процесуалното качество на лицето, начинът на събиране на информацията и правилата на съответното производство.
Ако свидетелят се откаже от предишни твърдения, това не означава автоматично, че съдът трябва да освободи задържания. Нито пък означава, че първоначалните твърдения задължително трябва да бъдат приети за верни.
Съдът оценява доказателствата в тяхната съвкупност. Преценява достоверността, проверява противоречията и съобразява приложимите процесуални правила.
Това не е някакъв таен механизъм, чрез който с едно театрално „отказвам се от показанията си“ се натиска копче и обвиняемият излиза през задния вход.
Има обаче една много човешка, а понякога и много политическа особеност: когато показанията станат неудобни, внезапно се появяват обяснения защо не трябва да им се вярва. Когато същите показания могат да послужат на нечия защита, те вече се превръщат в доказателство за натиск и репресия.
Затова въпросът не е кой какво е заявил пред камерите. Въпросът е какво може да бъде установено.
Ако е имало незаконен натиск, виновните трябва да понесат отговорност. Ако свидетелят променя версията си поради страх или външно въздействие, и това трябва да бъде изяснено. Ако първоначалните показания са неверни, съдът не бива да ги превръща в истина само защото стоят на хартия.
Правосъдието не е състезание по артистично превъплъщение. То е процедура за установяване на факти.
КМЕТЪТ МОЖЕ ДА Е ДОБЪР РАБОТНИК. ТОВА НЕ ОТГОВАРЯ НА ВЪПРОСА КАК СЕ РАЗХОДВАТ ОБЩИНСКИТЕ ПАРИ
Другият любим аргумент на защитниците е колко много работел кметът. Колко бил отдаден. Колко хора бил посрещнал. Колко улици били оправени. Колко проблеми били решени.
Нека допуснем, че всичко това е вярно.
И какво от това?
Един кмет може да работи по шестнайсет часа на ден и пак да допусне нарушение при обществена поръчка. Може да е помогнал на стотици граждани и въпреки това да носи отговорност за конкретно незаконно решение. Може да е популярен, достъпен и ефективен, но това не превръща общинския бюджет в личен портфейл.
Обратното също е вярно: обвинението не заличава автоматично добрите дела, нито превръща всеки негов административен акт в престъпление.
Ето защо съдът трябва да разглежда конкретните действия, документите, връзките между участниците, решенията и доказателствата, а не броя на ремонтираните улици или симпатиите на избирателите.
Добрата репутация не е индулгенция. Лошата репутация не е присъда. Доказателствата са решаващи.
Представете си, че директор на болница е лекувал хиляди пациенти. Това прекрасно обстоятелство не би било достатъчно, за да отпадне проверка за съмнителен договор. Представете си, че кмет е асфалтирал десет улици. Асфалтът не може да служи като процесуален аргумент по единайсетия договор.
Пътната настилка не е алиби. Откриването на детска площадка не е доказателство за невинност по дело за обществена поръчка.
Общинското управление не е конкурс за популярност. То е упражняване на публична власт и разходване на публични средства.
ДЕМОКРАЦИЯТА НЕ Е ПАРТИЙНА ЗАСТРАХОВКА СРЕЩУ НАКАЗАТЕЛНИЯ КОДЕКС
Тук стигаме до голямото противоречие.
Когато гражданин настоява за законност, от него се очаква да спазва правилата. Когато държавен служител подписва документи, той носи отговорност за действията си. Когато общината харчи публични средства, тя трябва да може да обясни как и защо ги харчи.
Но щом възникнат подозрения срещу политически представител, започва опит същият този представител да бъде изваден от общите правила чрез политическа принадлежност, обществена подкрепа и обвинения в преследване.
Това е опасна подмяна.
Ако всяко разследване срещу представител на ДПС е атака срещу демокрацията, какво остава от идеята за равенство пред закона? Ако всеки арест на партиен кадър е репресия, кой изобщо ще може да разследва злоупотреба с власт, без предварително да бъде обвинен в политическа поръчка?
И ако утре подобно обвинение бъде повдигнато срещу кмет от друга партия, същите защитници ще настояват ли, че полицията си върши работата? Или демокрацията ще се окаже застрашена само когато белезниците щракнат върху правилната партийна емблема?
Законността не може да бъде избирателна. Нито за ДПС, нито за ГЕРБ, нито за ПП–ДБ, нито за която и да е друга политическа сила.
Няма демократична привилегия, която да гласи: „Нашите не ги проверявайте“.
Има права на обвиняемия. Има правила за задържане. Има съдебен контрол. Има презумпция за невиновност. Има и задължение на институциите да разследват достоверни данни за престъпления.
Тези принципи не се изключват взаимно. Те трябва да действат едновременно.
А КАКВО СТАВА С ОСТАНАЛИТЕ ТЕМИ, КОГАТО ПОЛИТИЧЕСКИЯТ ЦИРК ЗАВЗЕМЕ СЦЕНАТА?
В публичното пространство се появяват и други теми, включително твърдения за евентуално освобождаване на осъдения за смъртта на Милен Цветков. Подобна информация трябва да се проверява по конкретните съдебни актове и официалните данни, а не да се приема за факт само защото се разпространява в разгара на друг скандал.
Но самият принцип е важен.
Общественият дневен ред не бива да се превръща в димна завеса, зад която една тема поглъща всички останали. Също толкова недопустимо е да се внушава, че всяко разследване срещу политик автоматично служи за отвличане на вниманието от нещо друго.
Ако има данни за проблем с правосъдието по делото за смъртта на Милен Цветков, те трябва да бъдат проверени. Ако има съмнения за обществени поръчки в Белица или Сунгурларе, и те трябва да бъдат проверени. Едното не отменя другото.
Не е нужно да избираме между две обществени теми, сякаш вниманието на гражданите е последната останала лампа в държавата и трябва да я насочим само към една стая.
Можем да следим и двете. Можем да задаваме въпроси и по двете. Можем да настояваме за отчетност от всички институции, без да превръщаме единия казус в оправдание за пренебрегване на другия.
Това се нарича гражданска позиция. Всичко останало е политическо жонглиране с общественото внимание.
НЕКА СИ ПРЕДСТАВИМ ДЪРЖАВАТА КАТО ОБЩИНСКА КАСА
В нея влизат парите на гражданите. От нея се плащат пътища, училища, услуги, ремонти, инфраструктура и обществени поръчки. Кметът управлява процесите, администрацията подготвя документите, комисии оценяват офертите, фирми изпълняват договорите, а институциите контролират спазването на закона.
Ако възникнат съмнения, че някъде по веригата нещо не е наред, какво трябва да направим?
Да отворим документите и да проверим фактите.
Или да излезем пред съда с плакати, да обявим проверката за политическо преследване и да настояваме, че човекът е невинен, защото бил работлив, популярен и от нашата партия?
Вторият вариант е по-шумен. Първият е по-полезен.
Шумът не е доказателство. Популярността не е доказателство. Партийната подкрепа не е доказателство. Но и обвинението не е доказателство за вина само по себе си.
Единственото разумно решение е да се оставят институциите да си свършат работата, като същевременно бъдат държани под обществен контрол. Ако полицията е нарушила закона, да отговаря. Ако прокуратурата е допуснала злоупотреба, да бъде проверена. Ако обвиненията са основателни, делото да продължи по закон. Ако не са, обвиняемите да получат справедливото си освобождаване от отговорност.
Това е правовата държава. Не държава, в която властта е безгрешна, а държава, в която никой не е над проверката.
ПОДКРЕПАТА Е ПРАВО. НАТИСКЪТ НЕ Е ПРАВОСЪДИЕ.
Нека привържениците на задържаните кметове протестират. Нека адвокатите им защитават всяка законна теза. Нека свидетелят оспорва показанията си, ако действително има основания да твърди, че са получени под натиск. Нека компетентните органи проверят всяко обвинение за неправомерно поведение.
Но нека никой не се опитва да превърне политическата лоялност в доказателствен материал и множеството пред съда в заместител на съдебния процес.
Защото днес може да защитаваме кмет, утре министър, вдругиден депутат. Ако всеки път обявяваме разследването срещу „нашия човек“ за атака срещу демокрацията, скоро няма да остане нито един политик, когото обществото да има право да пита как управлява.
Ще останат само партийните крепости, техните знамена и неизменният рефрен, че всички са жертви на заговор.
А данъкоплатецът? Той ще продължи да плаща сметката. Без право да пита кой е избрал изпълнителя, как е определена цената и защо договорът е сключен точно така.
Не, господа. Демокрацията не се руши от самия факт, че кмет е задържан. Тя може да бъде застрашена както от незаконен арест, така и от безнаказаността на властимащите. От злоупотребата с полицейска власт, но и от превръщането на политическата власт в недосегаема територия.
Истинският тест не е дали ще защитим човек, който е от нашата партия. Истинският тест е дали ще защитим закона, когато той трябва да бъде приложен и към нашия човек.
Защото кметът е избран да управлява общината, а не да притежава закона. Партията е създадена да участва в политиката, а не да издава индулгенции. А съдът е там, за да отсъжда по доказателства, не по децибелите пред сградата.
И ако някой действително вярва в демокрацията, би трябвало да разбира нещо елементарно: правото на защита не е право на безнаказаност, а презумпцията за невиновност не е забрана за разследване.
Всичко останало е политически театър, в който актьорите непрекъснато сменят ролите си, но данъкоплатецът неизменно остава в ролята на спонсор.
И най-ироничното е, че точно онези, които най-силно крещят за демокрацията, понякога изглеждат най-уплашени от една нейна основна характеристика: че никой не е длъжен да бъде недосегаем само защото разполага с власт, партия и публика.
